151 години ни делят от далечната 1873 г., когато в покрайнините на тогавашна София геният на националната ни революция Васил Иванов Кунчев прие причастието си от поп Тодор с думите „Всичко, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството”, след което беше обесен.
Епохите идват и отминават, раждат се и умират, но обесеният на днешния ден Апостол продължава да е жив. По- жив от живите! И той продължава да ни освобождава и запленява, да ни заклева за „Свобода или смърт“, за „Чиста и свята република“. Защото неговото пътуване към нас не е завършило. И ако се вгледаме в нашите най- непрогледни нощи и най- светли дни, ще съзрем следите от стъпките му до бесилото, които продължават в небето на България, за да се завърнат с чистотата на всяка капка от пролетен дъжд, с всеки нов изгрев, нова песен, стих и портрет…
И с всяка нова училищна програма, посветена на Апостола и неговата трагична, но вдъхновяваща гибел, доказваща истинността на Ботевия стих: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“ Такава беше и програмата, подготвена от V и X – тите класове, в която всяка дума, изречена в проза и стих, всеки жест и стъпка от танц отразяваше следите от дръзновените стъпки на Апостола, прекрачили прага на безсмъртието, за да живеят и днес в душите ни. Спектакълът се опита да преоткрие пред публиката онзи, неподправения и неподменения от клишета Левски, изправен пред съда и в изповедта му пред бесилото, където най- осезаемо се разкрива силата на неговата личност. Затова, когато в края участниците изрекоха заедно - „...Той не умира!...“, аплодисментите бяха именно за този един син на България, който бе пожелал свободата по- силно от своя живот!
Поклон!
