Днес - 20 април 2026 година, в Актовата зала на нашето училище времето спря…
И 150 години се стопиха в един миг, в който историята не се разказваше, а преживяваше.
По повод 150 години от избухването на Априлското въстание, ние не просто отбелязахме дата. Усетихме пулса на онзи съдбовен април, когато в Панагюрище ехти „кървавото писмо“, а народът се надига в онова велико, опияняващо безумие, което Иван Вазов нарече „Пиянството на един народ“.
С изключителен драматургичен усет и дълбока емоционалност, Театрално студио „Георги Русев“, под ръководството на г-жа Марияна Петрова, с подкрепата на г-н Димитър Матрачийски и г-жа Цветанка Ваклинова, пресъздаде драмата на Априлското въстание през съдбата на Райна Попгеоргиева – Княгинята на Свободата.
Анна Щъркова от XII „А“ клас изгради образ, който няма да бъде забравен – от възторга при ушиването и развяването на знамето на Свободата… до мрака на турските зандани, където човешкото достойнство е подложено на изпитание. Това не беше роля. Това беше изповед.
Учениците от трупата надминаха себе си. С всяка сцена те надграждаха напрежението, докато не дойде онзи миг – звънът на камбаните, разтърсващият вик:
„На бунт! На оръжие!“
И тогава… сякаш ехото не идваше от сцената, а от самото сърце на Панагюрище.
Силата на спектакъла, съчетана с въздействаща музика и мултимедия, превърна това събитие в преживяване, което разкъса границите на времето и докосна всяка родолюбива душа в залата.
Сред официалните гости бяха г-жа Ася Йотова – началник отдел „Организационно-методическа дейност и контрол“ и г-жа Ани Спасова – старши експерт ФВС към РУО София област, както и г-жа Теменужка Митрова – дългогодишен заместник-директор по учебната дейност, които също станаха част от тази емоция.
Но най-силният момент настъпи на финала…
Когато сцената се превърна в място за раздяла.
Нашите зрелостници – Анна Щъркова, Милен Спасов, Теодор Стайков, Цветина Христова, Рая Ангелова, Симона Пенчева и Мила Пешева – се сбогуваха със своята театрална сцена.
В очите им имаше онзи блясък, който не може да се изиграе – защото идва от душата.
И тогава всички разбрахме…
Защо тяхната последна роля беше толкова силна!?
Защото те винаги са били нашите „луди хъшовски глави“ – бунтовни, смели, непокорни.
Като Бенковски. Като Райна.
Затова днес те не играха.
Днес те бяха себе си.
А в това е живата надежда на априлци, за която се жертваха.
Финалните думи на директора г-жа Захаринка Кусарова бяха като тихо обещание:
че пътят назад към училището винаги остава отворен…
защото тук не просто се учи – тук се оставя сърце.
И днес ние го видяхме.
И го почувствахме.
Поклон пред Априлци!
И поклон пред онези, които пазят пламъка жив!
